Млечно пътешествие из Родопите

За много хора наличието на малко бебе означава крепостничество, нарушавано от време на време след четиридесетия ден от разходки до близкия парк или някое кафе. Идеята за евентуално пътуване с въздишка се отхвърля като еретична мисъл. Имаме ли основания, щом сме с бебе, да  се откажем от своите нужди и желания?

Моят отговор е категорично отрицателен.  Когато се роди Румен, нямахме кола, но на няколко пъти пътувахме до София с наши приятели заради нуждата от прегледи при различни специалисти. Тогава разбрах, че децата като цяло обичат да пътуват. Дори се наложи да поживеем  у една приятелка, за да може всеки ден да сме на рехабилитация. И тази промяна Румен понесе чудесно. Вероятно му помагаше това, че беше с мама и нейното мляко, които му създаваха позната атмосфера. На около годинка пътуваше вече  и с автобус, а малко след това – и с влак. Без проблеми.

Когато купихме колата, и двамата с баща му се отдадохме на страстта си да обикаляме из различни кътчета от България. Седнал в своето столче, Румен се забавляваше не по-малко от нас.

Тази година семейството ни се сдоби с нов член. Явор понесе прекрасно още първото си пътешествие от Родилното отделение в Дупница до вкъщи. Пътуването определено му е по вкуса и затова ние не се отказахме от обичайните си летни обиколки по време на отпуска на Стефан и планирахме пътуване из Родопите.  Единственото ни изискване беше да намерим места за спане с топла вода. Храната на малкия беше винаги налице, а ние винаги можехме да минем и с някоя филия.

И така, на 16 август, вторник, потеглихме за летовището „Свети Константин”, място, което се намира между Пещера и Батак. Според картата можехме да минем през Юндола, след това да продължим през Велинград, Костандово и Дорково и да стигнем до летовището. След  Дорково видяхме отбивка за крепостта Цепина – отбелязахме си я като евентуална цел. След като пътувахме дълго из гората по криволичещ път с много завои, стигнахме до… една бариера. Наблизо имаше сграда, човекът в нея ни обясни, че след бариерата следва трикилометров черен път, неподходящ за нашия опел. Затова трябвало да се върнем и да обиколим през язовир Батак, за да стигнем до целта си. Заради три километра трябваше да изминем повече от десет пъти повече.

Вече беше станало топло и наближаваше обяд, тръгнахме по пътя надолу и спонтанно решихме да посетим Цепина – така или иначе закъсняхме, нека поне видим място, което иначе ще пропуснем. С колата стигнахме до хижата, хапнахме, сложих Явор в слинга… и поехме. Пътят не беше дълъг и въпреки че беше топло, беше приятно да се изкачваме и да се радваме на панорамната гледка надолу. Много странно и вълнуващо е чувството, че стъпваш върху история.

След като пообиколихме, поехме надолу. Близо до хижата срещнахме жена от близкото село, която истински се впечатли, че сме се разходили догоре с децата.

Тръгнахме обратно, обиколихме язовир Батак – наистина, когато човек види за първи път тази огромна вода, заобиколена от дървета, не може да не се прехласне. Следвайки табелите, стигнахме до летовището, което, макар да ни беше непознато до този момент, се оказа много красиво място – чудесни малки къщички, бунгала, сравнително малко хотели, много красиви и високи иглолистни гори. След като си се пържил след горещината в града, спането на подобно място е истински балсам за тялото.

На следващия ден, след сутрешното кафе, поехме към Батак. Освен Църквата-костница, голямо впечатление ни направи Етнографския музей. Градчето се оказа доста приятно, сред много красива природа. На връщане спряхме и отидохме до брега на язовира – отблизо водата беше доста мътна и беше пълно с водорасли. Срещнахме доста рибари.

Вечерта се засякохме в станцията с две семейства от Търново, които плануваха на следващия ден да отидат до пещерата Снежанка. Решихме, че никак не е лоша идея и ние да я посетим. Наши познати ни разубеждаваха, защото от паркинга до пещерата имало едно изкачване – „1000 крачки за здраве”, което ще е трудно за четиригодишния Румен и за бебето. Ние решихме да пробваме.

Оказа се, че въпросните малко над 800 метра не са никакъв проблем за нашия батко. А Явор така чудесно заспа в слинга, та ние не усетихме, че има бебе с нас.

И за мен, и за Румен, това беше първата пещера, която посещаваме. Снежанка е изключително красиво място, с много сталактити, сталагмити, сталактони. Нейните 8 градуса постоянна температура не ни се сториха страшни. Излязохме като омагьосани.

На връщане минахме през Пещера и спряхме в една малка турска сладкарничка, хапнахме пасти и пихме кафе. Продължихме към Брацигово. Отправихме се към родната къща на Васил Петлешков, която се оказа затворена за посещения. Съседната сграда, паметник на културата, се рушеше безвъзвратно… Тъжна картинка.

Отправихме се към музея, където се наложи да нахраня малкия човек – за първи път кърмех в музей, не знам дали друг го е правил преди това, но пък това хранене ми помогна да разгледам след това спокойно музея, без да бързам и без притеснения… След това разгледахме църквата, видяхме Камбанарията, поразгледахме из града и уморени тръгнахме към летовището за последна нощувка там.

Следващия ден премина отново в път – по разбитото шосе между Батак и Доспат. Страхотна природа – дървета, дървета, дървета, високи исполини, зелени, радващи очите, величествени; и ужасен път – дупка до дупка. Минахме през още язовири – Малък Беглик, Голям Беглик, Широка поляна, за да стигнем до огромния и прекрасен язовир Доспат. Самото градче е също живописно – с къщи, построени каскадно, като на етажи, обградено с гора, сред вода, с чист и хладен въздух… Лесно открихме подходяща квартира и след малка почивка отидохме да хапнем в съседния ресторант, който се оказа изключително евтин, но с много вкусна храна.

На следващия ден, 20 август, Явор стана на три месеца. Този своеобразен рожден ден отбелязахме с пътуване до Ягодинската пещера и Триградското ждрело. Пътят към Ягодина е двупосочен, еднолентов – кошмар за водачите, но за пътниците като мен – радост за очите. Красиви високи зъбери се надвесват над пътя, малка, но буйна рекичка тича надолу, високи дървета галят окото… Определено ждрелото на река Буйновска може да съперничи на прочутото Триградско ждрело!

Стигнахме входа на пещерата. Тъй като беше събота, имаше много хора и бях с доста неприятното усещане, че сме на събор – силна музика се носеше, търговци предлагаха царевица, мурсалски чай, бижута… За щастие вероятно заради многото посетители уредниците на пещерата се отказаха от обичайната почивка между 12 и 13 ч. и ние успяхме да влезем с един час по-рано от очакваното. Така се спасихме от тази суматоха.

Ягодинската пещера е доста голяма – около 10 км, като за масовите посетители преходът е от над километър. Много различна е от Снежанка – по-голяма, с много повече скали и много по-малко образувания. Този път усетих, че краката ми са студени, въпреки че температурата е само 2 градуса по-ниска от тази в Снежанка. Явор обаче се чувстваше чудесно в слинга и закопчан в якето ми и отново премина прехода, спейки. Румен като турист с опит дори не промрънка по време на дългия път. След като излязохме на светло, продължихме към Пещерното жилище, което също е част от пещерата. Видяхме много красиви глинени съдове и останки от живот в пещерата отпреди векове.

Тръгнахме обратно, спряхме при една чешмичка и хапнахме. Продължихме към Триград. За съжаление трябваше да се откажем от посещение в Дяволското гърло - Румен вече беше уморен, а тази пещера според всички запитани е нелеко предизвикателство. Задоволихме се с Триградското ждрело и отнесохме със себе си още немалко красиви гледки. Прибрахме се уморени и доволни.

В неделята се върнахме обратно в Благоевград. С тъга напуснахме Родопите, но с радост посрещнахме Пирин. Дори познатата долина на Места може да е удоволствие за възприятията, когато си готов да й се радваш.

Изминахме доста километри, събрахме впечатления, а всичко мина толкова леко и безболезнено и заради това, че най-малкият турист маркираше върху картата своя млечен път.