Трудните първи дни

Родих в 8:20 ч. сутринта в частна болница в столицата. Отделението беше претъпкано и се наложи аз да остана далече от бебчо. За първи път ме пуснаха да го кърмя в 16 следобед – броях секундите, за да не закъснея и да пропусна.

Имах огромния късмет за първото кърмене да ме пуснат в частна стая с удобно кресло. Огромен, огромен късмет. Притеснявах се малко от отношението на акушерките и затова попитах дали може да го съблека. Разрешиха ми (макар после да се учудиха, че е е само по памперс). Разкопчах си нощницата и го гушнах „кожа в кожа“, завит отгоре с одеялцето. Малчо в началото плака, а акушерката се опитваше да ме накара да го кърмя. „Нека се успокои и ще го накърмя. Аз ще се оправя“.

Гушкахме се. Успокои се и после се чувстваше добре. След няколко минути потърси да суче („Да знаете, че 5 мин. вече минаха. А вие още ли не се кърмите?! И той е гол?!“). Наместих го и му помогнах да захване гърдата – държах го с лявата ръка, наклонен към дясната гърда, а с дясната ръка правех „сандвич“ и се опитвах да оправя координацията някак. Той беше толкова малък – не тежеше въобще. Но все пак беше свит и някак напрегнат. В началото и двамата бяхме непохватни и не стана съвсем от първия път. Но имахме желание и той скоро засука. Сука дълго, много повече от „5 минути на гърда“, които ни бяха отпуснали. После явно се засити, сам се пусна и се оригна. Гушна се върху гърдата ми и заспа. Аз бях горда, щастлива и уверена – отказах добавката адаптирано мляко и заявих, че се е нахранил.

В 19 го кърмих отново. Бях изключително изненадана, когато не ме пуснаха в същата стая, а в „банята“ – имаш 3 стола, само един с подлакътници. И още едно момиче. Още ме държеше увереността от първото хранене. Бебчо пак яде. Гърдите ме боляха от сученето (не самите зърна, а целите гърди) и получавах контракции. Но кърмех. Отново повече от „5 минути на гърда“. И отново отказах адаптираното мляко и заявих, че се е нахранил.

Накрая ни поканиха на другата сутрин в 7 да кърмим отново. Неуверено, с притеснение, но и с настояване поисках да ида още веднъж вечерта. Съгласиха се.

Всяко следващо кърмене ставаше по-трудно и оставаше все така болезнено. Вечерта бебчо яде съвсем малко. Успокоих се, че така или иначе ще му дадат адаптирано мляко след 3ч.

На сутринта имаше жълтичко в края на очите. Не се събуди и отказа да яде. Не ми беше спокойно, но беше ял адаптирано мляко през нощта и реших да не го насилвам.

В 10 беше следващото кърмене и визитацията. Казаха, че е свалил 250 грама. Притесних се. Той отново отказа да се събуди. Нищо не помагаше – нито гъделичкане, дърпане на ушите, бутане по бузите, натискане по крачетата.

Увереността изчезна. Също и последните ефекти от упойката и адреналина. На практика не бях спала, за да не изпусна сутрешното кърмене. Бях изморена, притеснена и леко отчаяна.

На обяд историята се повтори – не се събуди. Не смеех да го съблека или да пробвам други неща заради общата стая и акушерките.. Отчаянието ми беше пълно, особено след като дочух разговор, че може да не ни съберат и днес. И след „любезното“ подхвърляне от една акушерка „Ако продължи да спада, няма да ви изпишем“.

Примирих се – „Най-важно е детето да е нахранено“. Опитах да дам шише. Но той не сука дори от шишето. Помолих акушерките да го нахранят.

Не яде и на следващите 2 кърмения – всяко беше по-трудно от предишните. И към всяко се добавяше разочарованието от предходните и засилващото се отчаяние.

Започнах да изцеждам – по 15 минути всяка гърда. Помпа купихме в движение, защото аз бях твърдо решила да кърмя и че няма да се готвя за провал. Изцеждането болеше – гърдите, контракциите. Но без малките ръчички и топлата прегръдка. И гърдите ми не пускаха нищо – дори капчица. А ако пуснеха нещо, то отиваше в канала.

Не се отказвах от опитите да го кърмя, но вече хранех предимно с адаптирано мляко. 3-те часа от хранене до хранене протичаха в посещение на съседното отделение и кърмене (и повече гушкане), изцеждане, миене на частите, визитации и ядене. Понякога се случваше да дремна за 10 минути.

В края на третия ден ни събраха. Гърдите ми бяха меки и „сухи“ – пускаха едва по 1-2 капчици. За първи път заедно, за първи път без „публика“ и с възможност да опитаме да наваксаме. Най-накрая отпадна поне търчането от отделение до отделение. И раздялата.

Притеснявах се от кантара на третия ден – от него зависеше дали ще се приберем. Бях изморена от неуспехите и от режима – режим, в който непрекъснат някой влизаше в стаята и нещо се случваше. „Наддал е 20 грама“. 20 грама! Но наддал. Изписват ни! Отиваме си вкъщи!

Завръщането вкъщи беше още по-тежко – нали помните, не се бях готвила да давам изкуствени млека и нямах нито инвентар, нито идея какво трябва да правя. Но това са отделни 20 абзаца.

Вкъщи продължихме с опитите за кърмене, дохранване, цедене, стерилизация. Вече по-спокойни. На втория ден към обяд помпата изцеди течност, която покри леко дънцето на шишетата. И можех да му я дам, колкото и малко да беше. А на следващото цедене даже изглеждаше много.

След още ден-два спряхме адаптираното мляко.

Сега бебчо яде „на поискване“. Успява сам да открие гърдата и да засуче. Понякога даже се опитва да суче от тати.

А аз пак съм спокойна, уверена и горда. И знам, че имах невероятен късмет с първото кърмене. Убедена съм, че то положи основите на всичко по-нататък.